Чаша чай, есенен вятър и мечти за утре...
Изчезвам някъде в мислите си. Губя се, търсейки правилната пътека, по която да вървя. Чакам отговорите на безбройните ми въпроси да паднат директно в скута ми и да ме осводбодят от бремето да ги решавам сама. Като че ли не са сложни въпроси, но измъчват моята мечтателска душа и не й оставят време да мечтае. А тя само това иска и от това се нуждае. Блъскам си главата над лабиринти и търся най-безопасния път, онзи които носи най-малко тъга. А сега той изглежда невъзможен и аз се чудя има ли го изобщо. Този "лек" път, който си пожелаваме винаги, истински ли е?
В главата ми е пълна каша и дори тези думи идват трудно. И са някак бавни и тромави. Есенния вятър блъска по стъклото и виждам как листата отвън танцуват в бясна вихрушка. Обичам това време - слънчевите есенни дни, напомнящи за изминалото топло лято и подсказващи за предстоящята студена зима. Носталгията идва и тя с чаша чай, сяда до мен и също се заглежда през прозореца. Листата вече не са просто листа, а хиляди спомени от отминали дни. Скъпи спомени. И добри и лоши, сълзи и смях, преплетени в тази вихрушка от жълто и червено. Връщам се под жарките лъчи на лятното слънце, после при свежия полъх на пролетния вятър, през студения сняг, засипващ всичко около мен, чак до едно отдавна забравено време, където всичко е смях и мечти.
А днес? Е, и днес имам мечти. Малко по-различни, малко по-големи. По-смели и по-страшни. Мечтая за утре, не тъгувам за вчера. Мечтая за идния ден със сърце, пълно с надежда. Но ето ги пак, мойте въпроси, подредени като войници, чакащи да атакуват, а аз все още няма отговори, с които да ги обезоръжа.
Чаят вече истина, вятъра утихна. Но мечтите ми за утре все така греят в мен. И знам, че ще ме топлят и пазят. Лабиринта изглежда тъмен и страшен, но знам, че мечтите ми, ще бъдат моята пътеводна звезда. И знам, че ще намеря верния път. Рано или късно.
