Hurricane

I'm a wanderess,

Don't belong to no city.

Don't belong to no man.

I'm the violence in the pouring rain,

  I'm a hurricane...

В цъфналата ръж...

Идeйĸи cи зaпъxтянa
вeчepтa вeднъж,
Джeни виp-вoдицa cтaнa
в цъфнaлaтa pъж.

Джeни зъзнe цялa, Джeни
плaмвa извeднъж.
Бъpзa, мoĸpa дo ĸoлeни,
в цъфнaлaтa pъж.

Aĸo няĸoй cpeщнe няĸoй,
в цъфнaлaтa pъж,
и цeлyнe тoзи няĸoй
няĸoгo вeднъж,

тo нимa щe знae вcяĸoй
дe, ĸoгa вeднъж
няĸoгo цeлyвaл няĸoй
в цъфнaлaтa ръж?

Робърт Бърнс

^^

"Нашето поколение няма световна война, нито голяма депресия. Нашата война е духовна. Нашата депресия са животите ни."

Чък Палъник

... Like me ...

And all the people say:
"You can't wake up, this is not a dream!
You're part of a machine,
You are not a human being!
With your face all made up,
Living on a screen,
Low on self esteem, 
So you run on Gasoline."

I think there's a fault in my code,
These voices won't leave me alone,

Well my heart is gold, and my hands are cold...'

Скачай!

„Бягам, без да знам от кого!

Тичам, без да знам защо!

Трябва, без да знам как!

Тичам! 

Бягам! 

Вярвам пак! “

Back In Black

Next time I'll be braver,

I'll be my own savior,

When the thunder calls for me.

Next time I'll be braver,

I'll be my own savior,

Standing on my own two feet. 

Черно - Бяла

Днес съм черно-бяла.

Днес съм само тишина.

Забравила съм всичките нюанси,

Останала съм само по тъга.

Днес съм най-красива,

Облечена във самота.

Днес съм просто аз

Една любима песен,

И един забравен глас.

1.

Първата глътка кафе и подейства вдъхновяващо. Напомни и за врмете в университета и сесиите. Тогава караше със седмици наред само на кафе. И тази сутрин беше успяла да нацели същия вкус и аромат както преди години. Вкус на много работа и малко време. Пълната отдаденост на това което имаше да върши. А това, от своя страна, и подейства вдъхновяващо именно защото я чакаха няколко натоварени седмици, пълни със проекти, крайни срокове и сърдити шефове

А и кофти колеги, но това вече не и правеше впечатление. Беше свикнала да не може да се впише.

Хубавия вкус на кафето беше придружен от гледката на събуждащия се град. Апартамента й беше малък, в центъра на града. Всъщност не беше точно центъра. Беше в една от малките улички до най-натоварения булевард. Шума от колите почти не се чуваше, а от малкото балконче на кухнята, можеше да види как по-големите магазини отвярят врати и се приготвят за работния ден. Имаше и една сладкарница, и една пекарна. Аромата на прясно изпечения хляб достигаше чак до нея и караше стомаха й да се разсънни и да поиска полагащата му се закуска. Не че кафето не стигаше, но нищо не можеше до се сравни с топлите закуски.

Целия изглед от балкона й приличаше на нарисувана картинка. Може би за това си избра именно този апартамент. Сякаш гледаше картичка, с шарените тенти и масичките с бели столчета. Изглеждаше почти приказно, обляно във вълшебството на рутината.

Чашата с кафето се разби на пода, когато Алис се преви на две и обгърна главата си с ръце. Вече не виждаше пекарни и масички. Пред очите и се разляха зелени поляни. Гори. Планини. Село. Дворец.Брат й. Всичко се завихри пред стиснатите й клепачи. Можеше да усети аромата на гората, чуваше шума на селото. Толкова истински, толкова познати. Усети и познатото притегляне – краката й натежаха, сякаш пропадаше...

Протегна ръка и се  хвана за близкия парапет. Метал. Студен. Истински. Седна на пода и постепенно започно да се отпуска и да се връща към мястото където беше. И към времето, в което се намираше. Опита се да се фокусира над простичките неща.

Хлебаря премиташе пред току-що наредените масички. Книжарката се мъчеше да закрепи счупената от месеци вече тента, докото не дойде мъжа от железарията, за да й помогне. Както всяка сутрин. Рутина. Ежедневие. Съсредоточи се върху това – повтаряше си. Отпусна  леко хватката около металния парапет.

Слънцето изгряваше над сградите. Осветяваше ги, и правеше малко светлинно шоу, отразявайки се във всеки прозорец. Беше красиво. Не толково колкото изгрева над полята. Да видиш как всяка капка роса отразява....

Разтърси глава. Фокусира се върху тук и сега. Малките неща.

Като счупената чаша до нея и разлятото кафе. А беше една от любимите й, със звезди. И кафето беше вкусно. Въздъхна и се изправи. Трябваше да го изчисти.

Запъти се към банята и пред погледа й мина календара - целия нашарен с цветно, отбелязващ крайните срокове, проектите и срещите, които й предстояха. Или иначи казано, целият и разграфен и структуриран живот.

Защото това беше живота – графици и крайни срокове. Понякога откроднатите сутрини на балакона с чаша хубаво кафе.

И в живота й нямаше място за приказки. Вече не. Алис поклати глава – сама не си повярва на последното. Викаха я и тя щеше да се върне. Винаги се връщаше.

ВЕКОВЕ

Пролог

В стаята беше тихо и тъмно. По това време осветлението се изключваше напълно. Нямаше кой и за какво да стои в големия хамбар в малките часове на нощта, затова и цялото електричество се прекъсваше. Огромното помещение можеше да мине за празно, ако не се броеше техниката, сбутана в единия ъгъл. И разбира се – машината. Всъщност беше Машината. Поради липса на креативност, и след дълги години в търсене на правилното наименование, решиха да се спрат на оригиналната главна буква. Не че имаше шанс някой да се обърка и да не разбере за какво става въпрос. Всички знаеха за Машината. Всички знаеха и историята. Просто никой не знаеше как да я включи.

         Това беше и причина тази вечер някой да се промъкне незабелязано в залата. Беше свикнал да се движи из сенките, макар да подозираше, че никой няма да забележи присъствието му тази вечер. Както не беше забелязал и никоя от досегашните вечери. Защото не се очакваше някой да отиде през нощта там. Машината не беше обезопасена, не се охраняваше, просто защото никой, нищо не можеше да й направи. Бяха се опитали, много хора, по много начини. Но ефект нямаше. Пък и, имайки предвид размерите й, едва ли някой би дръзнал да опита да я открадне.

         За това и тази нощ той не се притесни когато влезе в големия хамбар. Идваше тук всяка вечер от месеци вече. В началото се опасяваше, че ще го хванат, че ще има последици, но с течение на врмето, това чуство изчезна. И когато тази вечер се огледа преди да влезе, беше просто рефлекс, придобит от многото мисии, включващи тайно промъкване.

         Думата „мисии“ не му харесваше. Все едно беше шпионин, от някой от старите филми. А неговата работа беше друга...

          Както всяка вечер той седна на студения под пред огромната машина. Загледа се в конструкцията й. Имаше си стълбички, които водеха сякаш на никъде. Ако човек си отпуснеше воъбражението, дори можеше да си го представи като някаква странна малка сцена. Без завеса и с огромен купол отгоре. Изглеждаше да е стъклен, но от хилядите прочетени редове знаеше, че  е направен от материал много по- издържлив от обикновенното стъкло. Материал, който можеше да понесе огромно количиство енергия, без да се разбие на малки парченца. Държаха го два стълба, целите изграфирани със занци, които никой не можеше да разчете. Самия той беше прекарал безкрайни часове в търсене на древни езици, йероглифи, руни, за каквато и да е прилика. Най-изненадващото не беше, че той не намираше нищо – напротив, намираше от всичиките езици по-малко, странна каша от символи. И естесвено не разбараше нищо.

         Имаше си теория. Този език не беше просто древен, забравен език. Това беше Езикът. Първия, от който са тръгнали всички останали. Езика на Древните. Даже имаше и доказателства за това. Единственото, което му липсваше беше куража да престави всичко това пред Съвета.

         За това идваше тук всяка вечер, сядаше на каменния под и съзерцаваше Машината. Искаше да разбере какво е, как работи, защо е тук, защо никой не можеше да го включи? И защо от векове насам най-великите умове си блъскаха главите в опити да разберат нещо, каквото и да е, и не успаваха. Но той трябваше да открие. Имаше нещо вътре в него, което, знаеше, няма да намери покой, докато не разбере.

         Всяка вечер мислите му го отнасяха надалеч, в най-различни посоки, търсейки нещо, което да му помогне да разгадае гатанката пред него. Стоеше там докато не се схванеше целия и гърбът не го заболеше. После ставаше също толкова тихо и си тръгваше.

А Машината оставаше в хамбара, голяма, тъмна и неразбираема.

Once Upon A Picture Part 4

            Вървях през площада безцелно. Не търсех нищо, или може би търсех, но не го осъзнавах. Мисля че града имаше някакъв празник. Беше пълно с весели деца, които тичаха с балони и се смееха. Техният смях ме изпълваше с неописуема радост. И възрастните бях весели и се смееха. Имаше някаква невероятна атмосфера – на едно голямо щастливо семейство. Имах усещането, че съм едновременно и на грешното място и точно там където трябва да бъда. Беше невероятно. Никога няма да забравя тази топлина и любов, която виждах във всеки чифт очи, с които се разминех.

          И така. Тълпата ме буташе насам –натам. А и аз нямах посока. Тогава я чух. Най-нежната мелодия. Беше тиха, но успах да я чуя през цялата глъч. Запроправях си път натам. Тълпата вече се беше сгъстила пред Цигуларката. Беше толкова красива – със рокля, която я караше да прилича на птица и непокорна коса, сплетена на плитка. Винаги ще помня лицето й.

         Музиката започна, бавна и нежна. Разказваше за зелени поляни, за спокойни и безгрижни дни на радост и веселие. Със всяка изминала нота можех да видя все по-ясно равнините и хълмовете, дърветата и ливадите. Музиката се лееше като поточето, за което разказваше.  Изведнъж се появиха тъмни облаци. Задавеше се буря. Музиката стана по-бърза, напрегната е неравномерна. Лицето на Цигуларката, до преди секунда спокойно и ведро, сега се напрегна – сякаш и тя виждаше задаващите се облаци. Музиката стана още по-бърза. Бурята щеше да е страшна. Лъкът започна да се движи още по-бързо по цигулката. Загледах се в лицето й.

         Тя не свиреше музика. Тя преразказваше една история. Тя изживяваше всяка нота, сякаш и бе последна. Сякаш никога повече нямаше да държи цигулката. Сякаш имаше право на една последна мелодия – и беше решила да свири със всички сили. Беше скрила себе си в нотите. Виждах го в лицето й. вече нямаше зелени поляни и тъмни облаци. Само една история, прекалено лична, за да я разберем ние, слушателите…

Въпреки че…

         Отделих очи от лицето й. затворих очи. Видях себе си. Видях се в най-тъжните и най-веселите моменти от живота си. Мелодията ми припомни стари радости и болки. Тя извика спомена на отдавна забравени лица, останали в миналото, но все лица, които обичах толкова много… как беше възможно мелодията да ме познава толкова добре? Отворих очи – лицето ми беше мокро. Това ли търсех, обикаляйки безцелно този град? Себе си? И нима се открих в няколко ноти ? В една мелодия, непозната и нечута досега? Лицето ми бе мокро, но в мен нямаше тъга, само радост и усещането на неописуемото удоволствие от хубавата музика.

        Нейното лице също беше мокро. Но очите й, от самото начало, стояха затворени. Тя изживяваше своята мелодия, своята история. Не се интересуваше, че хората я слушат – тя не свиреше за тях, само за себе си. Разказваше на себе си и може би и тя, също като мен , търсеше нещо. Беше се сляла с музиката напълно. Не беше тук, на площада. За момент ми се прииска да разбера къде е, но нямах това право. Както никой нямаше право да вижда моята поляна…

         Мелодията отново се успокои и постепенно спря. За момент настъпи пълна тишина. Тълпата не помръдваше, Цигуларката стоеше все така със затворени очи. После дойдоха аплодисментите, поздравленията, ръкостисканията. Хората ме избутаха и я заобиколиха. Аз продължавах да стоя на едно място и да чувам мелодията в главата си . Май без да знам, че търся все пак успах да намеря. Спокойствие – това чувствах. Пълно спокойствие. За момент очите ни се срещнаха – чифт кестеново кафеви очи ме пронизаха и ми се усмихнаха.

         Винаги когато живота ме постави пред кръстопът, когато трябва да решавам, да избирам, или когато вече нямам сила затварям очи и се връщам на площада. Спомням си Цигуларката и как свиреше сякаш нямаше да има утре и сякаш живота и зависеше от това. И се успокоявам. И вземам и най-тежките решения, и се изправям пред най-големите трудности.

           Винаги ще помня лицето и, и мелодията, която ми разкри света.

С куфар в ръка

Изгубвам се с куфар в ръка. Тръгвам нанякъде, без цел и посока. Пътувам. Живея. Обичам. Плача. Стоя. Тичам. Сънувам. Тръгвам си. Винаги. Бързо, без много сбогувания. Светът ме чака. Не обичам да оставам. Не се научих как.

Нямам начертан път. Нямам и карта. Изхвърлих ги преди години. Оставих само интуицията да ме води. Добър водач е, макар и не винаги да я слушам. Толкова много кръстопъти... понякога се изкушавам да тръгна по единия, когато тя казва другия...

Не нося нищо освен един куфар със спомени. Друго не ми трябвя. Другото ще избледнее и  ще изчезне. Спомените ще останат, винаги ще бъдат с мен. Не са тежък багаж...в повечето дни. Понякога е самотно, понякога е вълнуващо. Понякога просто е.

 И аз понякога просто съм. Ей така, без допълнения – вървя си по пътя, не се задържам. Рядко ме запомнят, а аз оставам по малко от себе си тук и там. На къде вървя, не знам. Не знам и къде ще стигна. Сега съм се залутала. Малко съм се изгубила, но това не е страшно. И друг път се е случвало. Винаги успявам да се намеря някъде из прашния път.

Интересно е. Самото пътуване. Макар и без план и крайна точка. Може би точно за това  е толкова интересно...