Almost Enough


     fantasy places:

'The course of history is determined not by battles, by sieges, or using usurpation, but by the actions of the individual. The strongest city, the largest army is, at its most basic level, a collection of individuals. Their decisions, their passions, their foolishness, and their dreams shape the years to come. If there is any lesson to be learned from history, it is that all too often the fate of armies, of cities, or entire realms rests upon the actions of one person. In that dire moment of uncertainty, that person's decisions, good or bad, right or wrong, big or small, can unwittingly change the world.
But history can be quite the slattern. One never knows who that person is,where he might be, or what decision he might make.
It is almost enough to make me believe in Destiny.'
Jim Butcher

Едно, такова... детско :)

Винаги нещо в пазарската врява,
Бързо и най-неочаквано става.
Ето провиквам се "Хора, елате!
Елате и погледнетеее !"
И мъже мустакати, жени забрадени,
Боси хлапета се втурват към мен.
Мъже мустакати, жени забрадени
И боси деца със изгрели лица.
И аз трубадурът, магьосник на глумите,
Имам сто златни ключета за думите,
Кажа ли "Щрак !", сто златни вратички
Превръщат във пакт тези думи за всички.
И тази история вече започва,
Вече затихва, затихва пазарa,
Вече ключетата щрак, щракат, щракат

И вече потегляме с вас надалеч, надалееч ...



Пролетно кокиче



january flower | Snowdrop Flower, Galanthus, January Birth Month Flower:

Или какво става, когато малкия ти брат те моли за помощ за домашното.

Ей, кокиче ранобудно, 
Спало си ни непробудно!
С бяло-сребърно звънче, 
Пръв показал си челце.

Сред китните поля, 
Каниш другите цветя,
Към пролетта да тичат, 
И децата да обичат!

And I Wanna Fall In Love...

The world was on fire and no one could save me but you...

It's strange what desire will make foolish people do.
I never dreamed that I'd meet somebody like you.
And I never dreamed that I'd lose somebody like you.
What a wicked game you play to make me feel this way.
What a wicked thing to do, to let me dream of you.
What a wicked thing to say, you never felt this way.
What a wicked thing to do, to make me dream of you

No, I don't want to fall in love,
No, I don't want to fall in love 
With you...
// don't let them steal your smile //:



3, 2, 1, Начало!

Здравейте, Уважаема публика!
            Casanova:
Това съм аз – вашия любим актьор! Не ме ли познахте? Може би защото вчера бях в костюм на клоун. А онази вечер бях пременен като Квазимодо, а преди това като красивия принц. А днес съм по-обикнвен, в бяла риза и почти без грим.
Сигурно за това не ме познахте. Днес не нося шарена маска, не съм прочут герой. Днес ролята ми е малка, само няколко реплики. Трябва да ви въведа в историята, която днес ще ви представим. Но реших преди това да мина да Ви видя, Уважаема публико. Как сте тази вечер? Виждам не е едно и две нерадостни лица. А беше слънчев ден.
Защо сте намусен господине? Да, вие на третитят ред, отдясно. Защо така лошо гледате живота? Не ми казвайте, нека позная – цял ден сте работили, уморен сте, не се вълнувате много, много от света извън работата, но пък имате готово мнение и решения на всеки проблем на нашия объркан свят? И сега насила са ви довели да гледате група смешници как подскачат на тази сцена. Колко глупаво. Колко пропиляно време. А можехте да сте си вкъщи и да си четете вестника, пълен с новини за разпадащия се свят. Колко по-ползотворна би била вечерта ви тогава, нали господине? И все пак ето ви тук. Седнал на удобната седалка, чакате нашето представление и се надявате, но искрено се съмнявате, да ви впечатлим.
Ех, можем да опитаме. Знаете ли, в тазвечершната ни история има един такъв отегчен господин. И той така, не харесва живота, генерално, ама го живее. Без да прави излишни усилия да го подобри. Каква разлика би направил той, нали? Той е просто един господин на средна възраст, с вестник под ръка. Ако мога да се включа – все съм мислил, че всеки може да промени нещо, макар и малко.
А живота – не е толкова ужасен. Доверете се на човека, който всяка вечер слага нова маска и живее различен живот. Понякога тъжен, понякога весел...
Но да не говорим за маскирания ви приятел.
А там, на предпоследния ред – има една дама. Гледа толкова тъжно. Защо, прекарасна лейди? Та вие сте толкова красива в синята си рокля. Изглеждате толкова елегантна, толкова... запомняща се. Сигурен съм, когато влезете в стаята всички се обръщат след вас и оставате в съзнанието им дълго след като сте излезли от там. Точно като лекия аромат на цветя, който се носи от вас. Жените помнят дрехите ви, мъжете – тялото ви. Аз обаче ... аз бих запомнил лицето ви, очите ви. Такава тъга струи от тях. Толкова умора... а сте така красива...
Несподелена любов? Изгубена любов? Удар на Съдбата ( тя може да е доста жестока, ако реши). Повалили са ви, но вие пак сте станали и се борите, без да трепнете. И сте непоклатима. Само тези ваши очи ви издават, мила лейди. Цялата си болка там сте скрили.
Жестока е съдбата. Маскирал съм се като нейна жертва. Поваля ме е отново  и  отново, докато не е сигурна, че последното пламъче в мен е угаснало. Безмилосттна е, щом реши. Всяка вечер ми измисля нови битки. Все различни, все трудни. И щом героите ми ги преминат, се надявам, че падне ли завесата, ще имам миг покой.
Но завесата пада, маските също. И аз се изправям срещу Нея. Срещу Нея е Живота. Онзи, истинкия, моят собствен. И цялата умора на света пада върху ми. Чуствам се като Атлас... едно небе над мен, а аз имам само двете си ръце да го държа да не падне... понякога е трудно да жевееш много животи, мила публико. Всяка вечер да си друг, а всъщност си все ти. Да водиш други битки, а твойте собствени да те чакат след края на спектакъла.
Какво ли ви разправям. Сякащ само аз го правя. Не е така, скъпи приятели. Всички го правим. Сутрин си  надяваме маските и излизаме на сцената. Ще отречете? Не съм изнедан. Всички го правим,  само че на мен това ми е работата. Да слагам маски, за да ви забавлявам. А вие ги слагате за да живеете. И като свалим грима, след като завесата е паднала, кой е по-кух – аз или вие?
Така е драга ми публико – „Нали актьори сме в театър, театър ту добър, ту малко лош“.  И ето ви днес тук, дошли да погледате как други слагат маски и да забравите, че самите вие носите такива. Ха, и вие сте като мен, само че не си признавате. 
Не се тревожете. Такъв ни е света – маскиран, ние просто си играем ролите.

 А сега е време да ви разкажа за историята, която ще видите тази вечер – за един отегчен господин и една тъжна дама... и един млад мечтател...за живота и за нашите роли в него.

Once Upon A December


Dolarius Du'Odunin- "They expect me to die out here. They expect me to break and succumb to the endless winter. Frankly, I always felt they expected too much of me.":

Ние сме недоразказана истoиря.
Далечен спомен,
Припомнян тихичко, наум.
От никого не чут,
Със никого несподелен.
Несбъдната история,
Останала в едно неслучило се време,
Повратен миг, отдавна отлетял.
Недовършена история.
Без начало,
Без среда,

Без нищо...

Hurricane

I'm a wanderess,
Don't belong to no city.
Don't belong to no man.
I'm the violence in the pouring rain,
  I'm a hurricane...

В цъфналата ръж...

Идeйĸи cи зaпъxтянa
вeчepтa вeднъж,
Джeни виp-вoдицa cтaнa
в цъфнaлaтa pъж.

Джeни зъзнe цялa, Джeни
плaмвa извeднъж.
Бъpзa, мoĸpa дo ĸoлeни,
в цъфнaлaтa pъж.

Aĸo няĸoй cpeщнe няĸoй,
в цъфнaлaтa pъж,
и цeлyнe тoзи няĸoй
няĸoгo вeднъж,

тo нимa щe знae вcяĸoй
дe, ĸoгa вeднъж
няĸoгo цeлyвaл няĸoй
в цъфнaлaтa ръж?

Робърт Бърнс

^^

"Нашето поколение няма световна война, нито голяма депресия. Нашата война е духовна. Нашата депресия са животите ни."
Чък Палъник

... Like me ...


And all the people say:
"You can't wake up, this is not a dream!
You're part of a machine,
You are not a human being!
With your face all made up,
Living on a screen,
Low on self esteem, 
So you run on Gasoline."

I think there's a fault in my code,
These voices won't leave me alone,

Well my heart is gold, and my hands are cold...'

Скачай!




Бягам, без да знам от кого!
Тичам, без да знам защо!
Трябва, без да знам как!
Тичам! 
Бягам! 
Вярвам пак! “

Back In Black


i find it sad that there are so few images of warriors, man or woman, where it isn't incredibly sexual. They all have minimal clothing, sweaty and oily, just sex gods and goddesses. That's not what being a warrior is about. It's about strength, and sacrifice and fighting for what you believe in. Don't get me wrong, being sexy is something strong men and women should be proud of but your beliefs and morality are different....:











Next time I'll be braver,
I'll be my own savior,
When the thunder calls for me.
Next time I'll be braver,
I'll be my own savior,

Standing on my own two feet. 


Черно - Бяла

Днес съм черно-бяла.
Днес съм само тишина.
Забравила съм всичките нюанси,
Останала съм само по тъга.
Днес съм най-красива,
Облечена във самота.
Double Exposure portrait.  Older students can play with graphic design while focusing on introspection and self inquiry. i love that this assignment focus's on what makes you happy and entangling it with a silhouette self portrait. the students would be able to reflect and spend time, creating images of what makes them happy. this is my number one choice however i don't have many graphic design skills or the programs necessary.:
Днес съм просто аз
Една любима песен,
И един забравен глас.

1.
Първата глътка кафе и подейства вдъхновяващо. Напомни и за врмете в университета и сесиите. Тогава караше със седмици наред само на кафе. И тази сутрин беше успяла да нацели същия вкус и аромат както преди години. Вкус на много работа и малко време. Пълната отдаденост на това което имаше да върши. А това, от своя страна, и подейства вдъхновяващо именно защото я чакаха няколко натоварени седмици, пълни със проекти, крайни срокове и сърдити шефове
А и кофти колеги, но това вече не и правеше впечатление. Беше свикнала да не може да се впише.
Хубавия вкус на кафето беше придружен от гледката на събуждащия се град. Апартамента й беше малък, в центъра на града. Всъщност не беше точно центъра. Беше в една от малките улички до най-натоварения булевард. Шума от колите почти не се чуваше, а от малкото балконче на кухнята, можеше да види как по-големите магазини отвярят врати и се приготвят за работния ден. Имаше и една сладкарница, и една пекарна. Аромата на прясно изпечения хляб достигаше чак до нея и караше стомаха й да се разсънни и да поиска полагащата му се закуска. Не че кафето не стигаше, но нищо не можеше до се сравни с топлите закуски.
Целия изглед от балкона й приличаше на нарисувана картинка. Може би за това си избра именно този апартамент. Сякаш гледаше картичка, с шарените тенти и масичките с бели столчета. Изглеждаше почти приказно, обляно във вълшебството на рутината.
Чашата с кафето се разби на пода, когато Алис се преви на две и обгърна главата си с ръце. Вече не виждаше пекарни и масички. Пред очите и се разляха зелени поляни. Гори. Планини. Село. Дворец.Брат й. Всичко се завихри пред стиснатите й клепачи. Можеше да усети аромата на гората, чуваше шума на селото. Толкова истински, толкова познати. Усети и познатото притегляне – краката й натежаха, сякаш пропадаше...
Протегна ръка и се  хвана за близкия парапет. Метал. Студен. Истински. Седна на пода и постепенно започно да се отпуска и да се връща към мястото където беше. И към времето, в което се намираше. Опита се да се фокусира над простичките неща.
Хлебаря премиташе пред току-що наредените масички. Книжарката се мъчеше да закрепи счупената от месеци вече тента, докото не дойде мъжа от железарията, за да й помогне. Както всяка сутрин. Рутина. Ежедневие. Съсредоточи се върху това – повтаряше си. Отпусна  леко хватката около металния парапет.
Слънцето изгряваше над сградите. Осветяваше ги, и правеше малко светлинно шоу, отразявайки се във всеки прозорец. Беше красиво. Не толково колкото изгрева над полята. Да видиш как всяка капка роса отразява....
Разтърси глава. Фокусира се върху тук и сега. Малките неща.
Като счупената чаша до нея и разлятото кафе. А беше една от любимите й, със звезди. И кафето беше вкусно. Въздъхна и се изправи. Трябваше да го изчисти.
Запъти се към банята и пред погледа й мина календара - целия нашарен с цветно, отбелязващ крайните срокове, проектите и срещите, които й предстояха. Или иначи казано, целият и разграфен и структуриран живот.
Защото това беше живота – графици и крайни срокове. Понякога откроднатите сутрини на балакона с чаша хубаво кафе.

И в живота й нямаше място за приказки. Вече не. Алис поклати глава – сама не си повярва на последното. Викаха я и тя щеше да се върне. Винаги се връщаше.

ВЕКОВЕ

Пролог

В стаята беше тихо и тъмно. По това време осветлението се изключваше напълно. Нямаше кой и за какво да стои в големия хамбар в малките часове на нощта, затова и цялото електричество се прекъсваше. Огромното помещение можеше да мине за празно, ако не се броеше техниката, сбутана в единия ъгъл. И разбира се – машината. Всъщност беше Машината. Поради липса на креативност, и след дълги години в търсене на правилното наименование, решиха да се спрат на оригиналната главна буква. Не че имаше шанс някой да се обърка и да не разбере за какво става въпрос. Всички знаеха за Машината. Всички знаеха и историята. Просто никой не знаеше как да я включи.
         Това беше и причина тази вечер някой да се промъкне незабелязано в залата. Беше свикнал да се движи из сенките, макар да подозираше, че никой няма да забележи присъствието му тази вечер. Както не беше забелязал и никоя от досегашните вечери. Защото не се очакваше някой да отиде през нощта там. Машината не беше обезопасена, не се охраняваше, просто защото никой, нищо не можеше да й направи. Бяха се опитали, много хора, по много начини. Но ефект нямаше. Пък и, имайки предвид размерите й, едва ли някой би дръзнал да опита да я открадне.
         За това и тази нощ той не се притесни когато влезе в големия хамбар. Идваше тук всяка вечер от месеци вече. В началото се опасяваше, че ще го хванат, че ще има последици, но с течение на врмето, това чуство изчезна. И когато тази вечер се огледа преди да влезе, беше просто рефлекс, придобит от многото мисии, включващи тайно промъкване.
         Думата „мисии“ не му харесваше. Все едно беше шпионин, от някой от старите филми. А неговата работа беше друга...
          Както всяка вечер той седна на студения под пред огромната машина. Загледа се в конструкцията й. Имаше си стълбички, които водеха сякаш на никъде. Ако човек си отпуснеше воъбражението, дори можеше да си го представи като някаква странна малка сцена. Без завеса и с огромен купол отгоре. Изглеждаше да е стъклен, но от хилядите прочетени редове знаеше, че  е направен от материал много по- издържлив от обикновенното стъкло. Материал, който можеше да понесе огромно количиство енергия, без да се разбие на малки парченца. Държаха го два стълба, целите изграфирани със занци, които никой не можеше да разчете. Самия той беше прекарал безкрайни часове в търсене на древни езици, йероглифи, руни, за каквато и да е прилика. Най-изненадващото не беше, че той не намираше нищо – напротив, намираше от всичиките езици по-малко, странна каша от символи. И естесвено не разбараше нищо.
         Имаше си теория. Този език не беше просто древен, забравен език. Това беше Езикът. Първия, от който са тръгнали всички останали. Езика на Древните. Даже имаше и доказателства за това. Единственото, което му липсваше беше куража да престави всичко това пред Съвета.
         За това идваше тук всяка вечер, сядаше на каменния под и съзерцаваше Машината. Искаше да разбере какво е, как работи, защо е тук, защо никой не можеше да го включи? И защо от векове насам най-великите умове си блъскаха главите в опити да разберат нещо, каквото и да е, и не успаваха. Но той трябваше да открие. Имаше нещо вътре в него, което, знаеше, няма да намери покой, докато не разбере.
         Всяка вечер мислите му го отнасяха надалеч, в най-различни посоки, търсейки нещо, което да му помогне да разгадае гатанката пред него. Стоеше там докато не се схванеше целия и гърбът не го заболеше. После ставаше също толкова тихо и си тръгваше.

А Машината оставаше в хамбара, голяма, тъмна и неразбираема.

Once Upon A Picture Part 4

.:

            Вървях през площада безцелно. Не търсех нищо, или може би търсех, но не го осъзнавах. Мисля че града имаше някакъв празник. Беше пълно с весели деца, които тичаха с балони и се смееха. Техният смях ме изпълваше с неописуема радост. И възрастните бях весели и се смееха. Имаше някаква невероятна атмосфера – на едно голямо щастливо семейство. Имах усещането, че съм едновременно и на грешното място и точно там където трябва да бъда. Беше невероятно. Никога няма да забравя тази топлина и любов, която виждах във всеки чифт очи, с които се разминех.
          И така. Тълпата ме буташе насам –натам. А и аз нямах посока. Тогава я чух. Най-нежната мелодия. Беше тиха, но успах да я чуя през цялата глъч. Запроправях си път натам. Тълпата вече се беше сгъстила пред Цигуларката. Беше толкова красива – със рокля, която я караше да прилича на птица и непокорна коса, сплетена на плитка. Винаги ще помня лицето й.
         Музиката започна, бавна и нежна. Разказваше за зелени поляни, за спокойни и безгрижни дни на радост и веселие. Със всяка изминала нота можех да видя все по-ясно равнините и хълмовете, дърветата и ливадите. Музиката се лееше като поточето, за което разказваше.  Изведнъж се появиха тъмни облаци. Задавеше се буря. Музиката стана по-бърза, напрегната е неравномерна. Лицето на Цигуларката, до преди секунда спокойно и ведро, сега се напрегна – сякаш и тя виждаше задаващите се облаци. Музиката стана още по-бърза. Бурята щеше да е страшна. Лъкът започна да се движи още по-бързо по цигулката. Загледах се в лицето й.
         Тя не свиреше музика. Тя преразказваше една история. Тя изживяваше всяка нота, сякаш и бе последна. Сякаш никога повече нямаше да държи цигулката. Сякаш имаше право на една последна мелодия – и беше решила да свири със всички сили. Беше скрила себе си в нотите. Виждах го в лицето й. вече нямаше зелени поляни и тъмни облаци. Само една история, прекалено лична, за да я разберем ние, слушателите…
Въпреки че…
         Отделих очи от лицето й. затворих очи. Видях себе си. Видях се в най-тъжните и най-веселите моменти от живота си. Мелодията ми припомни стари радости и болки. Тя извика спомена на отдавна забравени лица, останали в миналото, но все лица, които обичах толкова много… как беше възможно мелодията да ме познава толкова добре? Отворих очи – лицето ми беше мокро. Това ли търсех, обикаляйки безцелно този град? Себе си? И нима се открих в няколко ноти ? В една мелодия, непозната и нечута досега? Лицето ми бе мокро, но в мен нямаше тъга, само радост и усещането на неописуемото удоволствие от хубавата музика.
        Нейното лице също беше мокро. Но очите й, от самото начало, стояха затворени. Тя изживяваше своята мелодия, своята история. Не се интересуваше, че хората я слушат – тя не свиреше за тях, само за себе си. Разказваше на себе си и може би и тя, също като мен , търсеше нещо. Беше се сляла с музиката напълно. Не беше тук, на площада. За момент ми се прииска да разбера къде е, но нямах това право. Както никой нямаше право да вижда моята поляна…
         Мелодията отново се успокои и постепенно спря. За момент настъпи пълна тишина. Тълпата не помръдваше, Цигуларката стоеше все така със затворени очи. После дойдоха аплодисментите, поздравленията, ръкостисканията. Хората ме избутаха и я заобиколиха. Аз продължавах да стоя на едно място и да чувам мелодията в главата си . Май без да знам, че търся все пак успах да намеря. Спокойствие – това чувствах. Пълно спокойствие. За момент очите ни се срещнаха – чифт кестеново кафеви очи ме пронизаха и ми се усмихнаха.
         Винаги когато живота ме постави пред кръстопът, когато трябва да решавам, да избирам, или когато вече нямам сила затварям очи и се връщам на площада. Спомням си Цигуларката и как свиреше сякаш нямаше да има утре и сякаш живота и зависеше от това. И се успокоявам. И вземам и най-тежките решения, и се изправям пред най-големите трудности.
           Винаги ще помня лицето и, и мелодията, която ми разкри света.

С куфар в ръка

Изгубвам се с куфар в ръка. Тръгвам нанякъде, без цел и посока. Пътувам. Живея. Обичам. Плача. Стоя. Тичам. Сънувам. Тръгвам си. Винаги. Бързо, без много сбогувания. Светът ме чака. Не обичам да оставам. Не се научих как.
Нямам начертан път. Нямам и карта. Изхвърлих ги преди години. Оставих само интуицията да ме води. Добър водач е, макар и не винаги да я слушам. Толкова много кръстопъти... понякога се изкушавам да тръгна по единия, когато тя казва другия...
Не нося нищо освен един куфар със спомени. Друго не ми трябвя. Другото ще избледнее и  ще изчезне. Спомените ще останат, винаги ще бъдат с мен. Не са тежък багаж...в повечето дни. Понякога е самотно, понякога е вълнуващо. Понякога просто е.
 И аз понякога просто съм. Ей така, без допълнения – вървя си по пътя, не се задържам. Рядко ме запомнят, а аз оставам по малко от себе си тук и там. На къде вървя, не знам. Не знам и къде ще стигна. Сега съм се залутала. Малко съм се изгубила, но това не е страшно. И друг път се е случвало. Винаги успявам да се намеря някъде из прашния път.

Интересно е. Самото пътуване. Макар и без план и крайна точка. Може би точно за това  е толкова интересно...

We are creatures of the underworld.We can't afford to love...


The Show Must Go On!

Empty spaces - what are we living for?
Abandoned places - I guess we know the score...
On and on, 
Does anybody know what we are looking for...?
Another hero, another mindless crime,
Behind the curtain, in the pantomime.
Hold the line, 
Does anybody want to take it anymore?
The show must go on,
The show must go on!
Inside my heart is breaking,
My make-up may be flaking,
But my smile still stays on.
Whatever happens, I'll leave it all to chance
Another heartache, another failed romance.
On and on, 
Does anybody know what we are living for?
I guess I'm learning, I must be warmer now.
I'll soon be turning, round the corner now.
Outside the dawn is breaking,
But inside in the dark I'm aching to be free.
The show must go on,
The show must go on!
Inside my heart is breaking,
My make-up may be flaking,
But my smile still stays on.
My soul is painted like the wings of butterflies.
Fairytales of yesterday will grow but never die.
I can fly - my friends...
The show must go on!
The show must go on!
I'll face it with a grin,
I'm never giving in!
On - with the show -
I'll top the bill, I'll overkill,
I have to find the will to carry on,
On with the -
On with the show -

The show must go on...

But at least we stole the show...


Darling, darling, you know that we are sold out.
Kisses fading, but the band plays on now.
We're crying, so let the velvet roll, down...
No heroes, villains, one to blame,
While wilted roses fill the stage.
And the thrill, the thrill is gone...
Our debut was a masterpiece,
Our lines we read so perfectly,
But the show, it can't go on...

We used to have it all,
But now's our curtain call.
So hold for the applause, 
And wave out to the crowd,
And take our final bow,
It's our time to go...
But at least we stole the show!
At least we stole the show...