той е уверен и мъдър
а аз съм плаха и все бъркам
някъде нещо
и после си мисля
„дано не си спомня“
защото по принцип съм друга -
по-добра и по-смела
но около него така се притеснявам
че някак все забравям
кое как…
той знае много
от опит
аз знам много
от книги
но мога ли да вярвам
на чужди думи
и ако не мога
значи ли това
че не знам
нищо?
все едно
не съм живяла
не съм чувствала
не съм плакала
не съм мечтала
и не съм била
влюбена.
(а била ли съм
сама не знам
защото кой, в какво и как
измерва любовта
кажете?…)
той казва
че няма защити
че прави каквото си иска
а аз съм цялата стени и прегради
още, и още, и още
и ме е страх, да
че и този път няма да бъдат достатъчни
а вече нямам сълзи
нито сили
за истории в които не знам
кой кой е
и какво сме
заедно
ако сме
заедно.
той обещава
разни неща
които аз запомням
без да искам
и които обаче
остават все там -
близо до рояла
сред песните
които той пее
аз танцувам
сред дима
на чужди цигари
сред настроението
между неговата
и моята
чаша уиски
без лед.
а аз съм така уморена
от планове
че предпочитам да мълчи
и да не обещава нищо
никога
но да е тук
винаги.
това ми стига.
той изглежда различен -
по-умен
по-добър
по-истински
но те всички винаги
са изглеждали така
а после си тръгват
така реално
колкото нереално са дошли
и остава само горчивият вкус
по неизживяното
и по раздялата
ако разбира се
можем да наречем раздяла
нещо без начало
но с край.
Мария Василева
