Венециански бал
http://www.youtube.com/watch?v=qrOeGCJdZe4
Усещах града около себе си. Той дишаше, живееше
нищо че беше нощ. Дворците се отразяваха във водата и приличаха на отделен
воден свят. Музиката звучеше от някъде. Понесох се към нея.
В просторната зала имаше бал. Толкова много
хора скрити зад маски. И танцуваха! Танцуваха сякаш от това зависеше живота им.
Сякаш искаха да кажат всичко само с движения. Дамите се въртяха в огромни
рокли, малка магия от цвят и плат. Полите им се въртяха около тях, опитвайки се
да ги настигнат. Оплитаха се с другите, превръщаха света в ярко цветно петно.
Изисканите джентълмени нежно подаваха ръка на дамите. Движеха са се с точни,
премерени крачки, сякаш внимаваха да не счупят крехките създания, които се
въртяха във вълшебните си рокли. Изглеждаха силни и елегантни, изглеждаха
сериозни…
Те танцуваха ли танцуваха и забравяха за всичко
останало, защото то нямаше значение. Съществуваше само музиката, съществуваше
само магията….И се въртяха, въртяха, та свят да си завие…
Тя носеше зелена рокля, и маска със бледо
розови цветчета, той носеше тъмно син фрак. Техния танц беше танц на любовта.
Дори маската не можеше да скрие обичта, която преливаше в погледите им. Светът
тепърва започваше да съществува защото те се бяха намерили, и нищо друго нямаше
значение…
Той носеше сив фрак, а тя – наситено червена
рокля. Маската й беше с цвят на бяло вино, негова – на червено. Те вече не бяха
същите. Годините бяха минали, любовта също. Той беше твърд, като камък,
непознал болката. Дори и маската й не можеше да скрие зачервените й очи и
сълзите които напираха в тях. Това беше последният им танц, и само това беше от
значение….
Тя беше в бяла рокля и черна маска , той – в черен фрак и бяла
маска. Те не танцуваха защото се обичаха безумно много или защото вече не можеха
да се обичат . Те танцуваха, защото музиката ги беше накарала да танцуват. Беше
им прошепнала тихо в ухото, беше ги подканила. Те танцуваха и това беше най-важното…
А музиката… тя се лееше наоколо като силен
порив на вятъра. Разнасяше гласовете на хората, техния смях, техните думи. Беше
бавна, спокойна, беше бърза и мелодична. Мелодията сякаш съдържаше целия свят в
себе си. Танцуващите политаха във вихър от звуци, разбрани само от музиката…
И аз се въртях около тях, като част от
музиката, част от танца, част от техния смях. Чувах мислите им, скрити от
великолепните маски. Усещах вълненията им, непознати за самите тях…
Това беше една приказка… Едно реално
вълшебство… Магия, която нямаше край…
Няма коментари:
Публикуване на коментар