Все още си спомням
голямата зала. Толкова много я обичах. Странно, но факт – в една огромна,
празна стая, само с няколко колони, и често препълнена с хора, аз се скривах
по-добре отколкото, ако влезех в най-прашния и забравен гардероб, в
най-отдалечената стая.
Обожавах да гледам
картините по тавана. Всяка едно беше различна история. Някой май ми бе разказал
какво символизират те – но аз бързо забравих. Създадох си мои герои. Съчиних им
прекрасни истории. Сядах до някоя колона, вглеждах се в ангела над мени всичко
друго изчезваше. Той ми разказваше къде е бил, какво е видял. През какви земи и
минал и какви хора е срещнал. О, тези
ангели. Дори в най-мрачните дни ми бяха най-близките другари.
Помня усещането когато
хиляди свещи светнеха. Изведнъж толкова много блясък в това тъмно помещение.
Обичах и тях – толкова много и всяка една със свой пламък, различен от другите…
помня, че това ме омагьосваше… можех да се загубя в пламъка. С часове наред да
го гледам как гори, как се извива, трепти, диша и после пак застава мирно…
Тази голяма зала…
Всеки път когато вляза в
някоя голяма зала се надявам, че ще е моята. Че ще отворят огромните резбовани
врати и моите ангели ще ме посрещнат. И всеки път залата е различна. и никоя не
прилича на нея . В никоя не мога да усетя онази топлина, която ме обливаше щом
влезех в моята зала. В никоя от тях не мога да се скрия. Те са толкова празни и
пусти. С непознати лица, изрисувани по стените. Няма ги и свещите вече.
Продължавам да търся
моята зала. Моите ангели и моите свещи. Надявам се да ги намеря, иначе не знам
какво ще правя. Съвсем ще се загубя.
Когато затворя очи виждам
моята величествена зала. Познатия под и познатите стени. Тук съм защитена. Тук
няма страх, само отминалия, далечен, детски спомен, който държа в себе си, за
да не се загубя…
Няма коментари:
Публикуване на коментар