Вървях през площада безцелно.
Не търсех нищо, или може би търсех, но не го осъзнавах. Мисля че града имаше
някакъв празник. Беше пълно с весели деца, които тичаха с балони и се смееха.
Техният смях ме изпълваше с неописуема радост. И възрастните бях весели и се
смееха. Имаше някаква невероятна атмосфера – на едно голямо щастливо семейство.
Имах усещането, че съм едновременно и на грешното място и точно там където
трябва да бъда. Беше невероятно. Никога няма да забравя тази топлина и любов,
която виждах във всеки чифт очи, с които се разминех.
И така. Тълпата ме буташе
насам –натам. А и аз нямах посока. Тогава я чух. Най-нежната мелодия. Беше
тиха, но успах да я чуя през цялата глъч. Запроправях си път натам. Тълпата
вече се беше сгъстила пред Цигуларката. Беше толкова красива – със рокля, която
я караше да прилича на птица и непокорна коса, сплетена на плитка. Винаги ще
помня лицето й.
Музиката започна, бавна и
нежна. Разказваше за зелени поляни, за спокойни и безгрижни дни на радост и веселие.
Със всяка изминала нота можех да видя все по-ясно равнините и хълмовете,
дърветата и ливадите. Музиката се лееше като поточето, за което
разказваше. Изведнъж се появиха тъмни
облаци. Задавеше се буря. Музиката стана по-бърза, напрегната е неравномерна.
Лицето на Цигуларката, до преди секунда спокойно и ведро, сега се напрегна –
сякаш и тя виждаше задаващите се облаци. Музиката стана още по-бърза. Бурята
щеше да е страшна. Лъкът започна да се движи още по-бързо по цигулката.
Загледах се в лицето й.
Тя не свиреше музика. Тя
преразказваше една история. Тя изживяваше всяка нота, сякаш и бе последна.
Сякаш никога повече нямаше да държи цигулката. Сякаш имаше право на една
последна мелодия – и беше решила да свири със всички сили. Беше скрила себе си
в нотите. Виждах го в лицето й. вече нямаше зелени поляни и тъмни облаци. Само
една история, прекалено лична, за да я разберем ние, слушателите…
Въпреки че…
Отделих очи от лицето й.
затворих очи. Видях себе си. Видях се в най-тъжните и най-веселите моменти от живота
си. Мелодията ми припомни стари радости и болки. Тя извика спомена на отдавна
забравени лица, останали в миналото, но все лица, които обичах толкова много…
как беше възможно мелодията да ме познава толкова добре? Отворих очи – лицето
ми беше мокро. Това ли търсех, обикаляйки безцелно този град? Себе си? И нима
се открих в няколко ноти ? В една мелодия, непозната и нечута досега? Лицето ми
бе мокро, но в мен нямаше тъга, само радост и усещането на неописуемото
удоволствие от хубавата музика.
Нейното лице също беше мокро.
Но очите й, от самото начало, стояха затворени. Тя изживяваше своята мелодия,
своята история. Не се интересуваше, че хората я слушат – тя не свиреше за тях,
само за себе си. Разказваше на себе си и може би и тя, също като мен , търсеше
нещо. Беше се сляла с музиката напълно. Не беше тук, на площада. За момент ми
се прииска да разбера къде е, но нямах това право. Както никой нямаше право да
вижда моята поляна…
Мелодията отново се успокои и
постепенно спря. За момент настъпи пълна тишина. Тълпата не помръдваше,
Цигуларката стоеше все така със затворени очи. После дойдоха аплодисментите,
поздравленията, ръкостисканията. Хората ме избутаха и я заобиколиха. Аз
продължавах да стоя на едно място и да чувам мелодията в главата си . Май без
да знам, че търся все пак успах да намеря. Спокойствие – това чувствах. Пълно
спокойствие. За момент очите ни се срещнаха – чифт кестеново кафеви очи ме
пронизаха и ми се усмихнаха.
Винаги когато живота ме
постави пред кръстопът, когато трябва да решавам, да избирам, или когато вече
нямам сила затварям очи и се връщам на площада. Спомням си Цигуларката и как
свиреше сякаш нямаше да има утре и сякаш живота и зависеше от това. И се
успокоявам. И вземам и най-тежките решения, и се изправям пред най-големите
трудности.
Винаги ще помня лицето и, и
мелодията, която ми разкри света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар