1.

Първата глътка кафе и подейства вдъхновяващо. Напомни и за врмете в университета и сесиите. Тогава караше със седмици наред само на кафе. И тази сутрин беше успяла да нацели същия вкус и аромат както преди години. Вкус на много работа и малко време. Пълната отдаденост на това което имаше да върши. А това, от своя страна, и подейства вдъхновяващо именно защото я чакаха няколко натоварени седмици, пълни със проекти, крайни срокове и сърдити шефове

А и кофти колеги, но това вече не и правеше впечатление. Беше свикнала да не може да се впише.

Хубавия вкус на кафето беше придружен от гледката на събуждащия се град. Апартамента й беше малък, в центъра на града. Всъщност не беше точно центъра. Беше в една от малките улички до най-натоварения булевард. Шума от колите почти не се чуваше, а от малкото балконче на кухнята, можеше да види как по-големите магазини отвярят врати и се приготвят за работния ден. Имаше и една сладкарница, и една пекарна. Аромата на прясно изпечения хляб достигаше чак до нея и караше стомаха й да се разсънни и да поиска полагащата му се закуска. Не че кафето не стигаше, но нищо не можеше до се сравни с топлите закуски.

Целия изглед от балкона й приличаше на нарисувана картинка. Може би за това си избра именно този апартамент. Сякаш гледаше картичка, с шарените тенти и масичките с бели столчета. Изглеждаше почти приказно, обляно във вълшебството на рутината.

Чашата с кафето се разби на пода, когато Алис се преви на две и обгърна главата си с ръце. Вече не виждаше пекарни и масички. Пред очите и се разляха зелени поляни. Гори. Планини. Село. Дворец.Брат й. Всичко се завихри пред стиснатите й клепачи. Можеше да усети аромата на гората, чуваше шума на селото. Толкова истински, толкова познати. Усети и познатото притегляне – краката й натежаха, сякаш пропадаше...

Протегна ръка и се  хвана за близкия парапет. Метал. Студен. Истински. Седна на пода и постепенно започно да се отпуска и да се връща към мястото където беше. И към времето, в което се намираше. Опита се да се фокусира над простичките неща.

Хлебаря премиташе пред току-що наредените масички. Книжарката се мъчеше да закрепи счупената от месеци вече тента, докото не дойде мъжа от железарията, за да й помогне. Както всяка сутрин. Рутина. Ежедневие. Съсредоточи се върху това – повтаряше си. Отпусна  леко хватката около металния парапет.

Слънцето изгряваше над сградите. Осветяваше ги, и правеше малко светлинно шоу, отразявайки се във всеки прозорец. Беше красиво. Не толково колкото изгрева над полята. Да видиш как всяка капка роса отразява....

Разтърси глава. Фокусира се върху тук и сега. Малките неща.

Като счупената чаша до нея и разлятото кафе. А беше една от любимите й, със звезди. И кафето беше вкусно. Въздъхна и се изправи. Трябваше да го изчисти.

Запъти се към банята и пред погледа й мина календара - целия нашарен с цветно, отбелязващ крайните срокове, проектите и срещите, които й предстояха. Или иначи казано, целият и разграфен и структуриран живот.

Защото това беше живота – графици и крайни срокове. Понякога откроднатите сутрини на балакона с чаша хубаво кафе.

И в живота й нямаше място за приказки. Вече не. Алис поклати глава – сама не си повярва на последното. Викаха я и тя щеше да се върне. Винаги се връщаше.