Изгубвам се с куфар в ръка.
Тръгвам нанякъде, без цел и посока. Пътувам. Живея. Обичам. Плача. Стоя. Тичам.
Сънувам. Тръгвам си. Винаги. Бързо, без много сбогувания. Светът ме чака. Не
обичам да оставам. Не се научих как.
Нямам начертан път. Нямам и
карта. Изхвърлих ги преди години. Оставих само интуицията да ме води. Добър водач
е, макар и не винаги да я слушам. Толкова много кръстопъти... понякога се
изкушавам да тръгна по единия, когато тя казва другия...
Не нося нищо освен един куфар със
спомени. Друго не ми трябвя. Другото ще избледнее и ще изчезне. Спомените ще останат, винаги ще
бъдат с мен. Не са тежък багаж...в повечето дни. Понякога е самотно, понякога е
вълнуващо. Понякога просто е.
И аз понякога просто съм. Ей така, без
допълнения – вървя си по пътя, не се задържам. Рядко ме запомнят, а аз оставам
по малко от себе си тук и там. На къде вървя, не знам. Не знам и къде ще
стигна. Сега съм се залутала. Малко съм се изгубила, но това не е страшно. И друг
път се е случвало. Винаги успявам да се намеря някъде из прашния път.
Интересно е. Самото пътуване.
Макар и без план и крайна точка. Може би точно за това е толкова интересно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар