ВЕКОВЕ

Пролог

В стаята беше тихо и тъмно. По това време осветлението се изключваше напълно. Нямаше кой и за какво да стои в големия хамбар в малките часове на нощта, затова и цялото електричество се прекъсваше. Огромното помещение можеше да мине за празно, ако не се броеше техниката, сбутана в единия ъгъл. И разбира се – машината. Всъщност беше Машината. Поради липса на креативност, и след дълги години в търсене на правилното наименование, решиха да се спрат на оригиналната главна буква. Не че имаше шанс някой да се обърка и да не разбере за какво става въпрос. Всички знаеха за Машината. Всички знаеха и историята. Просто никой не знаеше как да я включи.

         Това беше и причина тази вечер някой да се промъкне незабелязано в залата. Беше свикнал да се движи из сенките, макар да подозираше, че никой няма да забележи присъствието му тази вечер. Както не беше забелязал и никоя от досегашните вечери. Защото не се очакваше някой да отиде през нощта там. Машината не беше обезопасена, не се охраняваше, просто защото никой, нищо не можеше да й направи. Бяха се опитали, много хора, по много начини. Но ефект нямаше. Пък и, имайки предвид размерите й, едва ли някой би дръзнал да опита да я открадне.

         За това и тази нощ той не се притесни когато влезе в големия хамбар. Идваше тук всяка вечер от месеци вече. В началото се опасяваше, че ще го хванат, че ще има последици, но с течение на врмето, това чуство изчезна. И когато тази вечер се огледа преди да влезе, беше просто рефлекс, придобит от многото мисии, включващи тайно промъкване.

         Думата „мисии“ не му харесваше. Все едно беше шпионин, от някой от старите филми. А неговата работа беше друга...

          Както всяка вечер той седна на студения под пред огромната машина. Загледа се в конструкцията й. Имаше си стълбички, които водеха сякаш на никъде. Ако човек си отпуснеше воъбражението, дори можеше да си го представи като някаква странна малка сцена. Без завеса и с огромен купол отгоре. Изглеждаше да е стъклен, но от хилядите прочетени редове знаеше, че  е направен от материал много по- издържлив от обикновенното стъкло. Материал, който можеше да понесе огромно количиство енергия, без да се разбие на малки парченца. Държаха го два стълба, целите изграфирани със занци, които никой не можеше да разчете. Самия той беше прекарал безкрайни часове в търсене на древни езици, йероглифи, руни, за каквато и да е прилика. Най-изненадващото не беше, че той не намираше нищо – напротив, намираше от всичиките езици по-малко, странна каша от символи. И естесвено не разбараше нищо.

         Имаше си теория. Този език не беше просто древен, забравен език. Това беше Езикът. Първия, от който са тръгнали всички останали. Езика на Древните. Даже имаше и доказателства за това. Единственото, което му липсваше беше куража да престави всичко това пред Съвета.

         За това идваше тук всяка вечер, сядаше на каменния под и съзерцаваше Машината. Искаше да разбере какво е, как работи, защо е тук, защо никой не можеше да го включи? И защо от векове насам най-великите умове си блъскаха главите в опити да разберат нещо, каквото и да е, и не успаваха. Но той трябваше да открие. Имаше нещо вътре в него, което, знаеше, няма да намери покой, докато не разбере.

         Всяка вечер мислите му го отнасяха надалеч, в най-различни посоки, търсейки нещо, което да му помогне да разгадае гатанката пред него. Стоеше там докато не се схванеше целия и гърбът не го заболеше. После ставаше също толкова тихо и си тръгваше.

А Машината оставаше в хамбара, голяма, тъмна и неразбираема.